През 2019 година се навършват 95 години от освещаването на Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. По този повод припомняме текст, публикуван по повод друга годишнина на Храм-паметника, актуален и днес.
Традиция е всяка християнска държава и всяка самостоятелна Църква да има в столицата си един централен и представителен храм, където под ръководството на първойерарха да се извършват главните църковно-държавни обреди. Такъв храм се превръща във всенародна светиня и емблема на държавата и на Поместната църква.
Подобна потребност съществува във всички общества езически, иноверски и инославни. В Стария Завет такъв е статутът на Йерусалимския храм, построен от цар Соломон. След неговото построяване, за избрания народ на Израиля Храмът е един. Други истински храмове няма и не може да има.
В християнството статутът на храмовете е много различен. Ние нямаме един-единствен Храм, а всички храмове са равностойни по отношение на най-важното че са осветени, че имат осветен престол, на който се служи светата Литургия. Чудото на Евхаристията претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Господни се сбъдва по еднакъв начин и в най-огромната и прекрасна катедрала, и в най-скромната селска църквичка. В това отношение размерите, красотата на градежа и великолепието на украсата нямат значение. И все пак, винаги е съществувал стремежът да се прослави Бог чрез най-доброто, което един народ може да даде. И този стремеж ражда общонародните катедрали.
Най-яркият първообраз на подобни храмове в християнството е базиликата “Св. София” в Константинопол във вида, който є е дал император Юстиниан през VI век. Неслучайно множество самостоятелни владетели са строили подобни представителни храмове и са им давали името “Св. София” по образец на цариградската.
Потребността от подобен главен, столичен, емблематичен свръх-храм е преди всичко държавна. Тя е инициатива на светските владетели царе, князе, държавници.
В българската традиция несъмнено имаме подобни примери. При Първото българско царство такава роля играят Голямата базилика в Плиска и впоследствие Златната църква в Преслав. При Второто българско царство такъв е статутът на храма “Възнесение Господне” на върха на Царевец. Този храм е наречен в Бориловия синодик “майка на църквите на Българското царство”. Падането на България под турска власт ликвидира едновременно и държавата, и Търновската патриаршия. Храмът на хълма Царевец е разрушен, така че традицията за емблематична всебългарска катедрала е прекъсната.
След Освобождението (1878 г.) въпросът за построяване на подобен храм всъщност не е бил поставян на дневния ред на обществото, не е занимавал интелектуалните водачи на нацията.
Причините за това състояние са няколко. Българският народ по това време е поохладнял спрямо вярата и неговите приоритети са по-скоро светски. Освен това в решаващите десетилетия, когато се конституира българската държава чак до края на Първата световна война светската власт е оглавена от неправославни владетели протестанта Александър Батенберг и римокатолика Фердинанд Сакскобургготски. Друга причина е, че през цялото това време седалището на предстоятеля на Българската православна църква (екзарха) е в Цариград (Истанбул). От дневниците на екзарх Йосиф знаем, че той е ревнувал Софийския митрополит, у когото е виждал свой съперник.
Едва след Първата световна война на българския престол сяда цар (Борис III), който, поне формално, принадлежи на православното вероизповедание. Междувременно обаче екзарх Йосиф е починал, а нов екзарх така и не се избира чак до 1945 г.
Най-големият и представителен храм до началото на ХХ век в София е църквата “Св. Неделя”, която играе ролята на главен храм за столицата. Тази църква е била построена още през турско време и въпреки впечатляващите си размери и прекрасното разположение (тя доминира дори над турските джамии в София), все пак тя няма нито претенцията, нито габарита на всебългарска катедрала.
А потребността от такъв катедрален храм за нацията несъмнено съществува. И ето, че тя се осъществява, като използва за целта един проект с друга цел.
Този проект не е за българска всенародна катедрала, а за мемориален храм, посветен на Освобождението на България. Целта е храмът да бъде вечен знак за признателността на България към Русия и лично към Царя-Освободител Александър II. Оттам и идеята храмът да бъде посветен на св. Александър Невски, небесния ангел на руския император и заедно с това светец-воин, което напълно подобава на повода за издигането на църквата.
Впрочем идеи за подобни мемориални храмове има немалко. Някои от тях са осъществени например църквата “Св. св. Кирил и Методий и св. Александър Невски”, построена в Пловдив (1881-1884 г.). Но само на един от тези проекти е съдено да надхвърли мемориалното си предназначение и да се преобрази в общобългарска катедрала.
Първоначалното предложение е било този храм да бъде издигнат в старата столица Търново. Починът на Петко Каравелов е приет с акламации от Народното събрание. Скоро обаче се взема решение мемориалната църква да бъде издигната не в бившата столица (която занапред неизбежно ще е провициален град), а в София действителната столица на държавата. Така е направена първата решаваща крачка (столичност) към превръщането на храм-паметника в национално-емблематична катедрала за българите. Следващата крачка е в същото направление. Избрано е
катедрално място
Изискванията за такова място са сакралност, централност, доминиращо положение. Такива места не могат да се измислят или нарочат. Те просто съществуват. В град София такива места действително има и те са две.
Едното е мястото на митрополитската катедрала “Св. Неделя”. Тя се намира в композиционния център на античния и средновековния град в хоризонтален план; там е бил римският форум, на пресечната точка на двете главни улици на римската Сердика т. нар. “кардо максимус” и “декуманус”.
Другото такова място е най-високата точка на града, на върха на хълма. Неслучайно тук е била издигната базаликата “Св. София”, която през Средновековието поема функциите на градска катедрала, превръща се в символ на града и му дава името си. Мястото на новия храм е избрано точно тук, в непосредствена близост до “Св. София” (която по онова време е била в руини и не е действала). Така той се явява символичен приемник на древната базилика. Подобна композиционна приемственост има такъв успех, че в една италианска енциклопедия под снимката на двете църкви буквално пише, че това били “старата и новата църква “Св. София”!
Пак там, на височината, се изгражда най-важната за държавата сграда Народното събрание, която влиза в общ ансамбъл с катедралата и є придава допълнителна държавно-емблематична стойност.
И още нещо много важно: прави се
катедрално градоустройствено решение
То включва целия площад “Св. Александър Невски” в кръг около катедралата, с широкото площадно пространство пред самия храм, зелените площи около него и пр. Всичко това е било възможно по простата причина, че теренът е бил незастроено “голо поле” в края на тогавашния град. Много по-късно, с разрастването на столицата на изток то ще се превърне в градски център.
Днес ние сме свикнали с това градоустройствено решение и го приемаме за даденост, но то е плод на истинско вдъхновение. Откъдето и да погледнем днес панорамата на София, катедралата “Св. Александър Невски” доминира върху цялата композиция на града.
Изборът на доминантно място предопределя и мащаба на бъдещия храм. Без да гони някакви световни рекорди и без да може да се състезава по размери примерно с цариградската “Св. София”, все пак “Св. Александър Невски” е най-голямата българска църква.
За да изпълнява емблематичните си функции, националната катедрала следва да има и национален образ. В това отношение е показателно как се развива образът на проекта. Той също “пътува” от мемориала към катедралата. Първоначалният му вид е с шатровидна островърха кула-камбанария в руски стил, което съвсем подхожда на мемориалния характер, но не е подходящо за българска катедрала. Впоследствие арх. Померанцев изгражда съвсем друг образ, в който собствено руският стил изчезва за сметка на актуалния тогава “неовизантизъм”. Съчетават се мотиви от цариградската “Св. София” с елементи, които се срещат в средновековните храмове по българските земи (Несебър и пр.). Такава е кулата-камбанария в западната част на храма.
При господстващия по това време еклектизъм в православното храмостроителство цялостният стил и образ на сградата е талантливо постигнат. Когато този храм е проектиран и строен, в Русия процъфтява обновен интерес към корените на древноруското изкуство и съответно към изкуството на Източноримската империя (т. нар. Византия). Създават се първите “неовизантийски” храмове и икони. Изграждането на храма “Св. Александър Невски” протича в самия край на този период, непосредствено преди катастрофата на руската революция от 1917 г., която слага край на този процес. Може да се каже, че българската катедрала е последната представителна творба на руския неовизантийски ренесанс както в архитектурата, така и в иконописта и приложните изкуства. Когато Русия търси своите духовни корени, тя естествено ги намира в старата православна култура на Балканите и по-специално във Византия и България. Катедралата “Св. Александър Невски” е последният ярък бисер в целия този процес. Впоследствие тя става образец, по който се изграждат и други подобни храмове по нашите земи.
Изграденият архитектурен образ на храма е допълнен с последен важен елемент позлатяването на куполите. То също не е било част от първоначалния замисъл, но подчертава важността и уникалността на катедралата. В Русия такава практика се е срещала често, но българските храмове както през турско време, така и след Освобождението не са с позлатени куполи. Може би само словесният образ на Златната църква в Преслав (макар че нямаме данни как точно е изглеждала нейната горна част) съчетава идеята за златото с един куполен храм в българската традиция.
На фона на тези последователни стъпки, чрез които храмът се придвижва от първоначалния замисъл към новата си роля на всебългарска катедрала, името му (посвещението на св. Александър Невски) остава свързано изцяло с мемориалната функция. Благоверният руски княз несъмнено е имал свят живот и големи заслуги към Православието, но той няма основополагащ статут, няма и пряко отношение към България. Такъв основополагащ статут за Българската църква имат равноапостолните св. братя Кирил и Методий и равноапостолният благоверен цар Борис I Покръстител затова на тях са посветени престолите съответно в северния и южния кораб на катедралата.
Опит за преименуване на храма е направен по време на Първата световна война, когато България и Русия воюват в два враждебни лагера. Тогавашното държавно управление решава да се смени името на неосветената още катедрала, която да бъде наречена “Св. св. Кирил и Методий”. Това преименуване завършва с неуспех, защото България губи войната с тежка национална катастрофа, вследствие на което всички действия на пропадналото правителство губят меродавност. Едва след като минават най-трудните години на следвоенната депресия, през септември 1924 г. храмът най-сетне е осветен и тръгва по своя път на всебългарска катедрала.
Впрочем не всичко от първоначалния замисъл е осъществено. Криптата е била замислена като гробница на българските царе. По добре известни причини това не се осъществява и днес криптата приютява най-представителната колекция на икони в България.
В историята на българската монархия има и други бели петна, които са съответни празнини в историята на първенствуващия държавен храм. Тук никога не е била извършвана царска коронация и царско миропомазание. Не е била извършена и царска венчавка. Цар Борис III се венчава в римокатолически храм в Италия, а вторичната церемония, която се извършва в София, всъщност не е била църковно тайнство.
През 1953 г. с възстановяването на Българската патри-аршия се завършва институционното изграждане на катедралата “Св. Александър Невски”, която придобива своя завършен статут като патриаршески катедрален ставропигиален храм-паметник.
За 125-те години от първоначалния замисъл ПКСХП “Св. Александър Невски” извървява своя път чрез преображения на местоположението, функцията, образа, стила и статута за да отговори на потребността на православна България от своя общонародна катедрала.
Църковен вестник, бр. 21, 2004 г.